Article

1921

Статията не е моя, но реших да я споделя с вас:


"Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е народът, на който се учудваше светът."

Магнус Феликс Енодий, 486 г.

Това е една от темите, които будят духовете в днешна България – „Кои сме ние?”. Този въпрос беше засегнат тук от един мой колега – любител-историк (KhanOmurtag). Аз ще засегна само един от народите формирали нашата едентичност – този на българите. Аз няма да използвам термините „прабългари”, „протобългари” а именно българи. Защото името на номадското племе, всяло ужас в Азия и Европа – българи означавало смесен народ. Това е било поради простата причина, че нашите предци са успявали предимно с дипломация и по-малко с сила. Постепенно народите на заварените и придошли племана се поомешат до следващото пътешествие и ново формиране на иденнтичността на този славен индоевропейски народ. Благодарение на този народ са оцелявали цели нации – от великата хунска империя на кан Атила (отъждествяван с Авитохол от „Именника на българските канове&rdquo до народите на угри и маджари ( образовали по-късно унгарската идентичност), като угрите по късно в своята история се засичат с още една група от този славен народ – „сребърните българи”(населението на България на Волга и Кама, наричана Волжка България), а маджарите се засичат с кутригурските наследници – България на Дунав. Но нека да карам по ред.

Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история. Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната (а вероятно и напълно постигната). От друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка. А може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме…

Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

Но преди тринадесет години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, който преди да опита утешителната награда – ракия в местната кръчма казва на своите колеги от България:

- Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си.

Победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а българите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден. Аз, вика унгарецът, отпивайки от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв. Не по друга причина, а за да спасят империята си от не­удържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки
и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената.

Като разбрали измамата, българите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената. Те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите – на юг.

Автор: Rokamball
Основен източник: „Български хроники”, Т. І, С. 2007 – Стефан Цанев


Previous article:
Изчисляване на щета. (9 years ago)

Next article:
Древните Български Хроники: Част 2: Унгареца продължава разказа си (9 years ago)